През последните години онкологията престана да бъде табу и срамна тема: много се говори и пише за рака. Може да се каже, че стана част от ежедневието. Но това не означава, че около него има по-малко страхове и митове. В книгата „Правила на бой. #defeatcancer” журналистката Катерина Гордеева събра актуална информация за болестта и описа драматичните истории от борбата с болестта на обществени и неизвестни хора. На 4 февруари, Световния ден за борба с рака, публикуваме три откъса от тази книга.
Изглежда, че за трети път се разхождаме из Горбачовския музей на Горбачови, който е едновременно музей на страната и музей на личния им живот. Ясно се вижда, че той е готов да говори за някои събития безкрайно, а ние дълго стоим на тези щандове; минаваме покрай другите, без да се обръщаме назад.
Забелязва се и нещо друго: решението му да говори за Раиса Максимовна, за болестта, която отне живота й, беше толкова дълбоко, трудно и замислено, че докосна някои вътрешни струни, пусна спяща машина за памет. И след едночасово мълчание, намръщени вежди и полувикове, полувъздишки, той вече говори за нея подробно, без паузи, без да му позволява да зададе въпрос, преглеждайки спомен след спомен. Той говори толкова искрено, толкова подробно, че понякога се оглеждам: наистина ли ми казва? ..
… „Тя много обичаше зимата, Катя. Това е толкова странна връзка. Никога не можеше да разбера. Тя обичаше слани, виелици – невероятно... И сега тя ми казваше през цялото време, почти от първия ден в Мюнстер: „Да се върнем у дома, искам да видя зимата“. Искам да съм вкъщи, в леглото си, там е по-добре… И когато тя ме извика толкова спешно в стаята си, тогава в началото отново започна да говори за това, да се прибираме.
Продължи, пак измисли, импровизира, запомни... И се страхуваше да спре дори за минута
Мисля си, о, не, Раиса, така няма да протече разговорът, няма да те оставя да куцаш, не за това е всичко това. Но какво да кажа? Как мога да я изведа от това състояние? Просто седи и мълчи? Аз не съм такъв човек. И не исках по някакъв начин да показвам своето объркване, страх пред нея. И изведнъж спонтанно дойде мисълта: нека те разсмея.
И той измисли: първо, по най-подробен начин, той разказа цялата история на тяхното познанство, сякаш някой друг го наблюдава, с готовност забелязвайки всички абсурди в поведението на влюбените. Как някой е тръгнал след кого, колко важна е била тя, но красива, колко е влюбен и невъзпитан, колко объркващо се е опитал да й разкаже за чувствата си за първи път, как изповедта се е провалила.
И какви усилия му струваше да повтори отново, от самото начало. И колко внимателно подбираше вратовръзката и сакото си. И как тогава трябваше да слагам други и вратовръзка, и сако. И как почти случайно се ожениха. И до какво доведе всичко това...
Така няколко часа подред в стерилното отделение на университетската болница в Мюнстер Михаил Горбачов разказва на Раиса Горбачова целия им дълъг съвместен живот като смешен анекдот. Тя се смееше. И после продължи, отново измисляйки, импровизирайки, запомняйки... И се страхуваше да спре дори за минута.
***
Дебатът за това дали има пряка връзка между психологическото състояние на човек и вероятността той да се разболее от рак продължава от толкова дълго време, докато лекарите активно търсят начини за лечението му.
Още през 1759 г. английски хирург пише, че според неговите наблюдения ракът придружава „житейски катастрофи, носейки голяма скръб и неприятности“.
През 1846 г. друг англичанин, виден онколог на своето време, Уолтър Хейл Уолш, коментира доклада на британското министерство на здравеопазването, който гласи: „... психическото страдание, внезапните промени в съдбата и обичайната мрачност на характера са най-сериозните причина за болестта“, добави от свое име: „Виждал съм случаи, в които връзката между дълбоко преживяване и болест изглеждаше толкова очевидна, че реших, че оспорването му ще изглежда като борба срещу здравия разум.
В началото на 1980-те години на миналия век учени от лабораторията на д-р. Същността на експеримента е, че на опитните плъхове са инжектирани ракови клетки в количество, способно да убие всеки втори плъх.
Постоянно чувство на безпомощност, депресия – това е хранителната среда за болестта
След това животните бяха разделени на три групи. Първата (контролна) група плъхове след въвеждането на ракови клетки беше оставена сама и не беше докосвана отново. Втората група плъхове била подложена на слаби произволни електрически удари, които не можели да контролират. Животните от третата група бяха подложени на същите електрически удари, но бяха обучени да избягват последващи удари (за да направят това, те трябваше незабавно да натиснат специален педал).
Резултатите от лабораторния експеримент на Селигман, публикуван в статията „Отхвърляне на тумори при плъхове след неизбежен или избегнат шок“ (Science 216, 1982), направиха голямо впечатление на научния свят: плъхове, които получиха токов удар, но нямаха начин за да го избегнат, бяха депресирани, загубиха апетит, спряха да се чифтосват, реагираха бавно на нахлуването в клетката им. 77% от плъховете от тази група умират до края на експеримента.
Що се отнася до първата група (плъховете, които бяха оставени сами), тогава, както се очакваше при въвеждането на ракови клетки, половината от животните (54%) умряха в края на експеримента. Въпреки това учените бяха поразени от плъхове от третата група, тези, които бяха научени да контролират токов удар: 63% от плъховете от тази група са се отървали от рак.
Какво пише? Според изследователите не самият стрес - токов удар - причинява развитието на тумора. Постоянно чувство на безпомощност, депресия – това е хранителната среда за болестта.
***
В психологията има такова нещо – обвиняване на жертвата, обвиняване на жертвата. В обикновения живот често се сблъскваме с това: „изнасилени – сами си виновен“, „инвалидите се раждат само от алкохолици и наркомани“, „твоите неприятности са наказание за грехове“.
За щастие подобна постановка на въпроса вече става неприемлива в нашето общество. Външно. И вътрешно и всичко наоколо, и преди всичко самият пациент, се опитват стриктно да намерят причината, която го свързва с това конкретно заболяване. Когато няма външни обяснения.
Общоприето е, че основната причина за рака е психосоматиката. С други думи, скръб, която стартира програмата за самоунищожение на тялото. Понякога за пациент, който е изгорял на работа преди заболяването си, казват тъжно: „Нищо изненадващо, той се отдаде на хората, така че изгори“. Тоест отново се оказва – той сам е виновен. Трябваше да страдаш по-малко, да помагаш, да работиш, да живееш, в крайна сметка – тогава болестта нямаше да дойде.
Всички тези твърдения са напълно неверни. И единствената им цел е да донесат поне някаква логическа основа на това, което всъщност се случва почти необяснимо и непредвидимо. Търсенето на грешки, нарушения, основната точка без връщане, като правило, подлудява всички пациенти и техните близки в началото на болестта, отнемайки толкова ценни сили, така необходими за поставяне на диагноза и разработване на стратегия за борба болестта.
Прочетете повече в книгата на Катерина Гордеева „Правила на бой. #defeatcancer” (ACT, Corpus, 2020).
Катерина Гордеева журналист, режисьор на документалисти, писател. Заедно с Чулпан Хаматова тя написа книгата „Време е да разчупим леда“ (Редактиране на Елена Шубина, 2018 г.). Новата й книга „Правила на битката“. #defeatcancer (ACT, Corpus, 2020) е старателно преработено и разширено издание на нейната книга „Победи рака“ (Захаров, 2013).