Раждането на Тео, час по час
Събота, 11 септември, е 6 сутринта Събуждам се, отивам в банята и се връщам в леглото. В 7 сутринта имам впечатление, че пижамата ми е напоена, връщам се до тоалетната и там не мога да се контролирам... Започвам да губя вода!
Отивам да видя Себастиен, таткото, и му обяснявам, че можем да отидем. Отива да вземе чантите горе и казва на присъстващите на родителите си, че тръгваме към родилното. Обличаме се, взимам кърпа, за да не наводня колата, правя си прическата и тръгваме! Колет, свекърва ми, ми каза преди да си тръгна, че го е усетила вечерта, че изглеждам уморен. Тръгваме към родилния дом на Берней... Скоро ще се опознаем…
7h45:
Пристигане в родилното отделение, където ни посреща Céline, акушерката, която ме аускултира и наблюдава. Заключение: джобът е счупен. Имам контракции в късна бременност, които не усещам, а шийката на матката е отворена 1 см. Изведнъж ме задържат, не причиняват нищо до утре сутринта и ще имам антибиотик, ако не родя преди 19 часа
8h45:
В стаята си съм, където имам право на закуска (хляб, масло, сладко и кафе с мляко). Хапваме и шоколада, който имахме вкъщи, а Себастиен също има право на кафе. Той остава при мен, използваме възможността да се обадим по телефона на родителите ми да им кажем, че съм в родилното. Връща се вкъщи, за да обядва с родителите си и да донесе забравени неща.
11h15:
Селин се връща в спалнята, за да постави монитора. Започва да се свива добре. Ям кисело мляко и компот, повече не ми позволяват, защото наближава раждането. Отивам да си взема горещ душ, това ме кара да се чувствам добре.
13h00:
Себастиен се завърна. Започва сериозно да ме боли, Вече не знам как да се позиционирам и вече не мога да дишам правилно. искам да повръщам.
16 вечерта ме завеждат в работната стая, шийката на матката се отваря бавно, любезно ми казват, че за епидуралната е късно! Как е късно, аз съм тук от моите 3 см! Е, нищо страшно, дори не се страхува!
17h, пристига гинекологът (който трябва да си види края на деня и да не търпи, хайде да клеветим) и ме преглежда. Той решава да счупи джоба с вода, за да ускори процеса.
Така го прави, пак няма болка, всичко е наред.
Пристига контракция, моят човек ми го обявява като следи мониторинга, благодаря мила, за щастие си там, иначе щях да го пропусна!
Само дето песента се е променила! Изобщо не се смея, контракциите се ускоряват, а този път, боли!
Предлагат ми морфин, който ще накара бебето ми да остане в кувьоз за 2 часа след раждането. След героичен отказ променям решението си и го изисквам. Маска с морфин + кислород, аз съм дзен, малко прекалено, имам само едно желание: да спя, да се справяш без мен!
Е, явно това не е възможно.
19h, гинекологът се връща и ме пита дали изпитвам желание да бутам. Въобще не !
20h, същият въпрос, същият отговор!
21 часа следобед сърцето на бебето се забавя, хората се паникьосват около мен, бърза инжекция и всичко изглежда се нормализира.
Освен че околоплодната течност е оцветена (с кръв), че бебето все още е кацнало в горната част на матката и изобщо не бърза да слиза, аз съм разширена до 8 см и не е мръднала от добър момент.
Гинекологът изминава 100 крачки между родилната зала и коридора, чувам разбъркани "цезарово сечение", "обща анестезия", "спинална анестезия", "епидурална"
И през това време контракциите се връщат всяка минута, боли ме, писна ми, Искам това да свърши и някой най-накрая да вземе решение!
Накрая ме отвеждат в операционната, таткото се оказва изоставен в коридора. Имам право на спинална анестезия, която ми връща усмивка, Вече не усещам контракциите, това е щастие!
22h17, накрая излиза моето ангелче, бутнато от акушерката и хванато от гинеколога.
Едва достатъчно време, за да я види, когато я водят на баня с баща си като първи докоснат свидетел.
Малка обиколка в стаята за възстановяване и се връщам в стаята си, без сина ми, както се очакваше, заради морфина.
Трогателно събиране
Имам 5 минути с моето бебе да се сбогувам с него и той си тръгва, далече. Без да знам дали ще го видя отново.
Ужасно чакане, непоносимо изпитание. Ще го оперират чак в четвъртък сутринта от омфало-мезентериална фистула, нещо като кръстовище между червата и пъпа, което би трябвало да се затвори преди раждането, но който забрави да си свърши работата в моето малко съкровище. Един на 85000 XNUMX, ако не ме лъже паметта. Казаха ми лапаротомия (голям отвор през корема), накрая хирургът премина през пъпния път.
23 часа вечерта татко се прибира да си почине.
В полунощ сестрата влиза в стаята ми, следвана от педиатъра и ми обявява направо „Вашето бебе има проблем“. Земята се срутва, чувам в мъгла как педиатърката ми казва, че детето ми губи меконий (1-во изпражнение на детето) през пъпа, че е изключително рядко, че не знае дали е застрашена животозастрашаващата му прогноза или не, и че SAMU ще пристигне, за да го заведе в неонатологичното отделение в болницата (родих в клиниката), след което утре ще замине за друга болница, оборудвана с екип от детска хирургия, на повече от 100 км.
Заради цезарово сечение нямам право да го придружавам.
Светът се разпада, плача безкрайно. Защо ние ? Защо него ? Защо ?
Имам 5 минути с моето бебе да се сбогувам с него и той си тръгва, далече. Без да знам дали ще го видя отново.
Ужасно чакане, непоносимо изпитание. Ще го оперират чак в четвъртък сутринта от омфало-мезентериална фистула, нещо като кръстовище между червата и пъпа, което би трябвало да се затвори преди раждането, но който забрави да си свърши работата в моето малко съкровище. Един на 85000 XNUMX, ако не ме лъже паметта. Казаха ми лапаротомия (голям отвор през корема), накрая хирургът премина през пъпния път.
В петък съм упълномощен да намеря детето си, лягам в линейка, дълго и мъчително пътуване, но най-накрая пак ще видя бебето си.
Следващия вторник всички се прибрахме вкъщи, като преди това лекувахме великолепна жълтеница!
Пътуване, което оттогава е оставило своя отпечатък, не физически, моето голямо момче не пази никакви последствия от това "приключение" и белегът е невидим за който не знае, но психологически за мен. Имам всички проблеми на света да се разделя с него, живея в мъка, като всички майки, че нещо му се случва, Аз съм кокошка майка, може би твърде много, но преди всичко изпълнена с любов, която моят ангел ми връща стократно.
Аурели (31 години), майка на Ной (6 години и половина) и Камил (на 17 месеца)