Не помня на колко години бях тогава, може би около седем години. Отидохме с майка ми на село при баба Вера.
Селото се казваше Варваровка, след това бабата беше отведена от там от най-малкия си син, но това село, местността, растенията на солончакската степ, къщата, която дядо ми построи от тор, градината, всичко това остана в моя спомен и винаги предизвиква смесица от необикновено душевно блаженство и носталгия по това, че това време вече не може да се върне.
В градината, в най-отдалечения ъгъл, растяха слънчогледи. Сред слънчогледите беше изчистена морава, забито колче в средата. Малко теле беше вързано за колче. Беше много малък, миришеше на мляко. Кръстих го Борка. Когато дойдох при него, много се зарадва, защото по цял ден обикалянето около колчето не е много забавно. Той ме измърмори любезно с толкова плътен басов глас. Отидох до него и го погалих по козината. Беше толкова кротък, тих... И погледът на огромните му кафяви бездънни очи, покрити с дълги мигли, сякаш ме потопи в някакъв транс, седнах на колене един до друг и мълчахме. Имах необикновено чувство за родство! Просто исках да седна до него, да чуя подсмърчането и от време на време все едно такова детско, леко жално мучене... Борка сигурно ми се оплакваше колко му е тъжно тук, как иска да види майка си и иска да бяга, но въжето нямаше да му позволи. Вече беше утъпкана пътека около колчето… Много ми беше жал за него, но разбира се не можах да го отвържа, той беше малък и глупав и, разбира се, със сигурност щеше да се покатери някъде.
Исках да играем, започнахме да тичаме с него, той започна да мучи силно. Дойде баба и ми се скара, че телето било малко и можело да си счупи крак.
Като цяло избягах, имаше толкова много интересни неща ... а той остана сам, без да разбира къде отивам. И пронизително тъжно започна да мърмори. Но аз тичах при него по няколко пъти на ден ... и вечерта баба ми го заведе в бараката при майка му. И той дълго мърмореше, очевидно разказвайки на майка си кравата за всичко, което беше преживял през деня. И майка ми му отговори с такова плътно, звучно мучене...
Вече е страшно да си помисля колко години, а аз все още си спомням Борка със затаен дъх.
И се радвам, че тогава никой не искаше телешко, а Борка имаше щастливо детство.
Но какво стана с него след това, не помня. Тогава наистина не разбирах, че хората без угризения на съвестта убиват и изяждат... приятелите си.
Отгледайте ги, дайте им нежни имена... говорете с тях! И тогава идва денят и се ла вие. Съжалявам, приятелю, но трябва да ми дадеш месото си.
Нямаш избор.
Прави впечатление и напълно циничното желание на хората да хуманизират животните в приказките и анимационните филми. И така, да хуманизираме, а богатството на въображението е невероятно... И никога не сме мислили за това! Да хуманизираме не е страшно, тогава има определено същество, което в нашето въображение вече е почти човек. Е, искахме да…
Човекът е странно създание, той не просто убива, той обича да го прави с особен цинизъм и демоничната си способност да прави напълно нелепи заключения, да обяснява всичките си действия.
И също така е странно, че докато крещи, че има нужда от животински протеин за здравословно съществуване, той довежда кулинарните си изкушения до абсурд, измисляйки безброй рецепти, в които този злополучен протеин се появява в такива немислими комбинации и пропорции, та дори и съчетани с мазнини и вина, които само се чудят на това лицемерие. Всичко е подчинено на една страст – епикурейството, и всичко е годно за жертва.
Но, уви. Човек не разбира, че сам си копае гроба преди време. По-скоро самият той се превръща в ходещ гроб. И така изживява дните на своя нищожен живот, в безплодни и напразни опити да намери желаното ЩАСТИЕ.
На Земята има 6.5 милиарда души. От тях само 10-12% са вегетарианци.
Всеки изяжда около 200-300 гр. МЕСО на ден поне. Някои повече, разбира се, други по-малко.
МОЖЕТЕ ЛИ ДА ИЗЧИСЛИТЕ КОЛКО НА ДЕН се нуждае от XNUMX кг месо нашето ненаситно човечество??? И колко на ден трябва да се извършват убийства??? Всички холокости по света биха могли да изглеждат като курорти в сравнение с този чудовищен и вече познат ни ЕЖЕДНЕВЕН процес.
Живеем на планета, където се извършват оправдани убийства, където всичко е подчинено на оправданието на убийството и издигнато в култ. Цялата индустрия и икономика се основават на убийства.
И уморено размахваме юмруци, обвинявайки лошите чичковци и лелки – терористи… Ние сами създаваме този свят и неговата енергия и защо тогава тъжно възкликваме: За какво, за какво??? За нищо, просто ей така. Някой толкова искаше. И нямаме избор. Ce la vie?