Съдържание
Ролевата игра е начин за моделиране на психологическа ситуация, която развива определени психологически и социални умения.
Неволна ролева игра
Неволни ролеви игри, това е преди всичко:
- детски игри
„Аз карах пан-пан, сам на моста…” Детето играе ролята на тиган.
- домашни манипулационни игри (според Е. Берн)
Според Ерик Бърн ежедневните игри са набор от маски и модели на поведение, които се използват полусъзнателно или несъзнателно, но с конкретна цел. Това е „поредица от допълнителни транзакции с добре дефиниран и предвидим резултат. Това е повтарящ се набор от понякога монотонни транзакции, които изглеждат доста правдоподобни на повърхността, но имат скрита мотивация; накратко, това е поредица от движения, съдържащи капан, някакъв вид улов. Например:
Продавач: Този модел е по-добър, но е по-скъп, не можете да си го позволите.
Клиент: Ще го взема! [дори ако остане половин месец преди заплатата и петдесет долара в джоба ви]
Типично "Здравей!" - "Хей!" с продължение за времето се отнася и за игрите, тъй като следва добре дефиниран сценарий за всяка култура.
Случайна ролева игра
Връзката между актьора и ролята, автора и героите на текста или картината, играча и героя е много по-сложна, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Първо, това е двустранен процес, който засяга и двете страни. Маската не се налага отстрани, тя органично израства от лицето. Никой никога няма да може да изиграе тази или онази роля качествено, без да притежава чертите на персонажа, който се играе. Играч, подготвящ се за ролята на герой, който по никакъв начин не прилича на героя, ще бъде принуден да развие качествата на този герой, тъй като в противен случай няма смисъл да слагате маска. Механично поставената маска, независимо колко е качествена, винаги ще бъде мъртва маска, което е неприемливо за игри. Същността на играта не е да се преструваш на герой, а да ставаш такъв. На Ваше разположение.
Роли, изиграни от актьори
Актьорът избира набор от роли, които след това играе през цялата си кариера. Брилянтният актьор непрекъснато разширява този спектър и пробва напълно различни роли — това не е лъжа и способността да се преструвате, а гъвкавостта на съзнанието, която ви позволява да свикнете с ролята. Но когато израствате нова роля в себе си, вие не само оживявате ролята със себе си, но и я правите част от вас. За Немирович-Данченко, изглежда, казаха, че когато се готвеше да играе негодници, те се страхували да се доближат до него през целия ден, а не само по време на представлението.
Сублимация в творчеството (писане, рисуване, музика)
Авторът създава галерия от герои, свиквайки с всеки от тях. Начинът на рисуване само на криви автопортрети дори не е графомания, това са есета в гимназията, но да се каже, че този или онзи автор не е нарисувал себе си в нито едно произведение е напълно безсмислено. Авторът рисува себе си във всеки един от персонажите, защото иначе нито един от тях не може да оживее. Дори брилянтен автор да описва реална личност, това няма да бъде просто Борис Годунов, Чернишевски и Сталин, това ще бъде Годунов на Пушкин, Чернишевски на Набоков или Сталин на Солженицин — авторът неизменно внася част от себе си в персонажа. От друга страна, както и в случая с актьора, авторът поглъща всички персонажи, отглежда ги в себе си, преди да ги опише, превръща се в тях. Да, авторът може да мрази този или онзи герой. Но — толкова по-опасно за автора, защото се превръща в омраза към себе си. По дяволите с този герой.
Игри с сюжети (ролеви игри, реконструкция)
Това разнообразие в известен смисъл съчетава двете предишни. Играчът може да избира свои собствени готови герои, като актьор; той може да измисли свои, като автор, може да вземе готови и да ги промени за себе си... Като актьор той свиква да отговаря на името на герой, да говори с гласа си, да използва жестовете си. Играчът може да вземе няколко персонажа (в «теоретиката» дори едновременно), той може да вземе героите на други хора и да ги играе, зачитайки героя — поради което идентификацията с героя отслабва. Реконструкцията като цяло дава същата психологическа картина.
Обучение по роли
Разликата между ролевите тренировки и другите видове игри е, че те имат насочен характер, това е целенасочена работа върху индивидуалните черти на личността. Ролевото обучение често се използва
- идентифициране на латентни черти на характера (включително скрити и явни комплекси)
- привличане на вниманието на играча към определени свойства на неговия характер
- развитие на умения за поведение в ситуации от този тип.
В зависимост от личните характеристики и от задачите на обучението по ролеви игри, играчът може да избере няколко линии на поведение по време на играта.
- По-голямата част от играчите се придържат към първия и най-естествен: това е маска на себе си, леко ретуширана и подобрена. Използва се от повечето начинаещи в началото на терапията. За да се създаде първо впечатление за играч, първата маска обикновено е достатъчна, въпреки че много детайли и подводни течения остават неясни.
- С напредването на игровата ситуация играчът се отпуска и се чувства все по-уверен. Продължавайки да играе себе си, той постепенно развива тази маска, като в условна ситуация си позволява повече, отколкото би позволил в реална. На този етап започват да се проявяват латентни и потиснати черти на характера. Играчът дарява любимите си герои с онези свойства, които би искал да развие в себе си. Ето защо тук е удобно да се наблюдава вътрешната мотивация на играча, която може да стане очевидна в неговите герои. Но има опасност от стагнация: в значителна част от случаите играчът няма да премине отвъд този етап сам. Ще започне ролевата игра на супергерои, които бият всички; супергероините, които всеки иска, и комбинации от двата вида.
- На следващото ниво играчът започва да експериментира с роли. Опитва герои, все повече и повече за разлика от първата маска и все по-странни и неочаквани. Приблизително на същия етап идва разбирането, че персонажът е модел на поведение. След като изработи поведенчески умения за различни видове ситуации, играчът започва да ги комбинира в реалния живот, усещайки такова приложение на умения като „изиграване“ на конкретен герой. С други думи, след като е натрупал значителен брой линии на поведение, играчът вижда коя от тях е най-удобна за конкретна ситуация („Да, по-добре да играя този герой тук…“), което му позволява да действа с най-голяма ефективност. Но този процес има и обратна страна. Първо, опасността да се забие във втория етап е изпълнена с бягство и разцепване на личността: играчът се страхува да прехвърли поведенчески умения от моделна ситуация в реална. Второ, доста е трудно да се определи дали изиграването на копелетата е „издухване“, изпускане на отрицателни емоции или развиване на умения. Многократното повторение може да доведе психологически и социални умения до автоматизм, което заплашва с тежки последици, ако линията на поведение първоначално бъде избрана от играча по погрешка.