За да изградим здрава и пълноценна връзка, си струва да разберем дали искрено обичаме човек или просто го съжаляваме. Това ще е от полза и за двамата, сигурна е психотерапевтът Ирина Белоусова.
Рядко мислим за съжаление към партньор. Обикновено просто не разпознаваме това чувство. Първо съжаляваме за партньора от няколко години, след това забелязваме, че нещо се обърка. И едва след това си задаваме въпроса: „Това изобщо любов ли е?” Започваме да гадаем за нещо, търсим информация в мрежата и, ако имаме късмет, отиваме на психолог. Едва след това започва сериозна умствена работа, която ще помогне да погледнем честно как се отнасяме към любимия човек, както и да открием факторите и предпоставките, довели до това.
Какво е любовта?
Любовта предполага способността и желанието да се дава и получава. Истински обмен е възможен само когато възприемаме партньора като равен на себе си и в същото време го приемаме такъв, какъвто е, а не „модифициран“ с помощта на собственото си въображение.
В отношенията на равноправни партньори е нормално да проявявате състрадание, съчувствие. Помощта при трудности е важна част от здравословната връзка, но има тънка граница между желанието за помощ и пълен контрол над другия. Именно този контрол е доказателство, че по-скоро не обичаме, а съжаляваме партньора си.
Подобна проява на съжаление е възможна само в отношенията родител-дете: тогава съжаляващият човек поема отговорност за разрешаването на трудностите на другия, без да взема предвид усилията, които партньорът полага, за да намери изход от трудната ситуация. Но връзките, особено сексуалните, се „разпадат“, когато партньорите започват да играят неподходящи роли – по-специално ролите на дете и родител.
Какво е съжаление?
Жалбата към партньора е потисната агресия, която се появява, защото не разпознаваме безпокойството сред собствените си емоции. Благодарение на нея нейната собствена представа за случващото се е изградена в главата й и често няма много прилика с реалността.
Например, единият от партньорите не се справя с житейските си задачи, а вторият партньор, който го съжалява, изгражда в главата си идеален образ на любим човек. Този, който съжалява, не разпознава в другия силен човек, способен да устои на трудностите, но в същото време се страхува да не загуби контакт с него. В този момент той започва да угажда на слаб партньор.
Жена, която съжалява съпруга си, има много илюзии, които й помагат да поддържа и поддържа имиджа на добър човек. Тя се радва на самия факт на брака - съпругът й, може би не най-добрият, «но моят». Сякаш усещането й за себе си като секси жена, положително приета от обществото, зависи само от него. Само съпругът й се нуждае от нея като съжаляваща „мама“. И иска да вярва, че е жена. И това са различни роли, различни позиции.
Също така е от полза за женен мъж, който съжалява за съпругата си, да играе ролята на родител на своя неплатежоспособен партньор. Тя е жертва (на живота, другите), а той е спасител. Той я съжалява, пази я от различни премеждия и по този начин храни егото си. Картината на случващото се отново се оказва изкривена: той е убеден, че влиза в ролята на силен мъж, но всъщност дори не е „татко“, а… майка. В крайна сметка майките обикновено бършат сълзите си, съчувстват, притискат ги към гърдите си и се затварят от враждебния свят.
Кой живее вътре в мен?
Всички имаме вътрешно дете, което се нуждае от съжаление. Това дете не може да се справи самостоятелно и отчаяно търси възрастен, някой, който може да се погрижи за всичко. Единственият въпрос е в какви ситуации извеждаме тази версия на себе си на сцената на живота, давайки й свобода. Тази „игра“ не се ли превръща в стил на нашия живот?
Тази роля има и положителни качества. Той предоставя ресурси за творчество и игра, дава възможност да се почувствате безусловно обичани, да изпитате лекотата на битието. Но тя няма емоционалния ресурс да решава проблеми и да поема отговорност за живота си.
Нашата възрастна, отговорна част е тази, която решава дали да заменим собствения си живот за съжалението на другите или да не го направим.
В същото време всеки има версия, която някога е била проявена за решаване на възникнали проблеми. В трудна ситуация разчитането на нея ще бъде по-градивно, отколкото на този, който се нуждае от съжаление. Ключовата разлика между тези версии е, че едната винаги ще поеме отговорност за вземането на решение, докато другата няма да издържи и да изкриви нашата реалност, изисквайки да реши всичко вместо нея.
Но могат ли тези роли да бъдат разменени? Прегръщайте се, извеждайки детската част на преден план, спрете навреме и си кажете: „Това, имам достатъчно топлина от близките си, сега ще отида да си реша проблемите сам“?
Ако решим да се откажем от отговорност, губим както силата, така и свободата. Превръщаме се в дете, заемайки позицията на жертвата. Какво имат децата освен играчките? Само пристрастяване и никакви ползи за възрастни. Решението обаче дали да живеем в замяна на съжаление или не се взема само от нас и нашата възрастна част.
Сега, разбирайки разликата между истинската любов и чувството на съжаление, определено няма да сбъркаме едното с другото. И ако все пак разберем, че ролите в отношенията ни с партньор първоначално са изградени неправилно или с времето се объркват, най-доброто, което можем да направим, е да отидем при специалист. Той ще ви помогне да разберете всичко, превръщайки работата по откриването на истинската ви връзка с партньора си в уникален процес на учене.