Известният британски футурист Иън Пиърсън прогнозира, че до 2050 г. човечеството ще може да имплантира устройства в своите домашни любимци и други животни, които ще им позволят да говорят с нас.
Възниква въпросът: ако подобно устройство може да даде глас и на тези животни, които се отглеждат и убиват за храна, това ще принуди ли хората да преразгледат възгледите си за яденето на месо?
На първо място, важно е да разберете какви възможности ще даде такава технология на животните. Съмнително е, че тя ще позволи на животните да координират усилията си и да свалят своите похитители по някакъв оруелски начин. Животните имат определени начини за общуване помежду си, но не могат да комбинират усилията си помежду си, за да постигнат някакви сложни цели, тъй като това би изисквало допълнителни способности от тях.
Вероятно тази технология ще осигури някакво семантично наслагване на текущия комуникативен репертоар на животните (например „уф, уф!“ би означавало „натрапник, натрапник!“). Напълно възможно е само това да накара някои хора да спрат да ядат месо, тъй като говорещите крави и прасета ще се „очовечат“ в нашите очи и ще ни изглеждат повече като нас самите.
Има някои емпирични доказателства в подкрепа на тази идея. Група изследователи, ръководени от писателя и психолог Брок Бастиан, помолиха хората да напишат кратко есе за това как животните са подобни на хората или обратното – хората са животни. Участниците, които хуманизираха животните, имаха по-положително отношение към тях, отколкото участниците, които откриха животински черти в хората.
По този начин, ако тази технология ни позволи да мислим за животните повече като хора, тогава тя може да допринесе за по-добро отношение към тях.
Но нека си представим за момент, че подобна технология може да направи повече, а именно да ни разкрие ума на животно. Един от начините, по който това може да е от полза за животните, е да ни покаже какво мислят животните за бъдещето си. Това може да попречи на хората да гледат на животните като на храна, защото ще ни накара да гледаме на животните като на същества, които ценят собствения си живот.
Самата концепция за „хуманно“ умъртвяване се основава на идеята, че едно животно може да бъде убито, като се положат усилия за минимизиране на страданието му. И всичко това, защото според нас животните не мислят за бъдещето си, не ценят бъдещото си щастие, заседнали са „тук и сега“.
Ако технологията даде на животните способността да ни покажат, че имат визия за бъдещето (представете си вашето куче да казва „Искам да играя с топка!“) и че ценят живота си („Не ме убивайте!“), е възможно че ще имаме повече състрадание към животните, убити за месо.
Тук обаче може да има някои пречки. Първо, възможно е хората просто да припишат способността за формиране на мисли на технологията, а не на животно. Следователно това няма да промени фундаменталното ни разбиране за животинския интелект.
Второ, хората така или иначе често са склонни да пренебрегват информацията за животинския интелект.
В поредица от специални изследвания учените експериментално промениха разбирането на хората за това колко умни са различните животни. Установено е, че хората използват информация за интелигентността на животните по начин, който не им позволява да се чувстват зле от участието си в нараняването на интелигентни животни в тяхната култура. Хората пренебрегват информацията за животинския интелект, ако животното вече се използва като храна в дадена културна група. Но когато хората мислят за животни, които не се ядат или животни, които се използват за храна в други култури, те смятат, че интелигентността на животното има значение.
Така че е напълно възможно даването на възможност на животните да говорят няма да промени моралното отношение на хората към тях – поне към онези животни, които хората вече ядат.
Но трябва да помним очевидното: животните общуват с нас без никакви технологии. Начинът, по който говорят с нас, влияе върху отношението ни към тях. Няма голяма разлика между плачещо, уплашено бебе и плачещо, уплашено прасе. А млечните крави, чиито телета са откраднати малко след раждането, скърбят и крещят сърцераздирателно в продължение на седмици. Проблемът е, че не си правим труда да слушаме наистина.