Добре ли е да тормозите деца „от най-добри намерения“, или това е просто извинение за собствения си садизъм? Родителското насилие ще направи ли детето „личност“ или ще осакати психиката? Трудни и понякога неудобни въпроси. Но те трябва да бъдат настроени.
„Образованието е системно въздействие върху умственото и физическото развитие на децата, формирането на техния морален характер, като им внуши необходимите правила на поведение“ (тълковен речник на Т. Ф. Ефремова).
Преди да се срещне с баща му, имаше „минута“. И всеки път тази «минута» продължаваше различно: всичко зависеше от това колко бързо изпуши цигара. Преди да излезе на балкона, бащата покани седемгодишния си син да играе игра. Всъщност те го играят всеки ден, откакто първокласникът получи домашна работа. Играта имаше няколко правила: за времето, определено от бащата, трябва да изпълните задачата, не можете да откажете играта и най-интересното е, че губещият получава физическо наказание.
Витя се мъчеше да се концентрира върху решаването на математическа задача, но мислите за това какво наказание го очаква днес непрекъснато го разсейваха. „Измина около половин минута, откакто баща ми отиде на балкона, което означава, че има време да се реши този пример, преди да спре да пуши“, помисли Витя и погледна към вратата. Измина още половин минута, но момчето не успя да събере мислите си. Вчера имаше късмета да се измъкне само с няколко шамара по тила. „Глупава математика“, помисли си Витя и си представи колко добре би било, ако не съществуваше.
Минаха още двадесет секунди, преди бащата мълчаливо да се приближи отзад и, като сложи ръка на главата на сина си, започна нежно и нежно да я гали, като любящ родител. С нежен глас той попита малкия Вити дали е готово решението на проблема и, сякаш знаейки предварително отговора, спря ръката си на тила. Момчето измърмори, че има твърде малко време, а задачата е много трудна. След това очите на бащата станаха кървави и той здраво стисна косата на сина си.
Витя знаеше какво ще стане след това и започна да вика: „Тате, тате, недей! Аз ще реша всичко, моля, недейте»
Но тези молби събудиха само омраза и бащата, доволен от себе си, че има силата да удари сина си с глава в учебника. И след това отново и отново, докато кръвта започне да тече. „Изрод като теб не може да ми бъде син“, отсече той и пусна главата на детето. Момчето през сълзите, които се опитваше да скрие от баща си, започна да улавя с длани кървавите капки от носа си, падащи върху учебника. Кръвта беше знак, че играта е приключила за днес и Витя си е научил урока.
***
Тази история ми беше разказана от приятел, когото познавам вероятно цял живот. Сега работи като лекар и си спомня детските години с усмивка. Казва, че тогава, в детството, е трябвало да премине през своеобразно училище за оцеляване. Не минаваше и ден, в който баща му да не го бие. По това време родителят е бил безработен от няколко години и отговарял за къщата. В задълженията му влизало и възпитанието на сина му.
Майката била на работа от сутрин до вечер и като видяла синините по тялото на сина си предпочела да не им придава значение.
Науката знае, че дете с нещастно детство има първите спомени от около две години и половина. Бащата на моя приятел започна да ме бие в най-ранните години, защото беше убеден, че мъжете трябва да се възпитават в болка и страдание, от детството да обичат болката като сладко. Приятелят ми ясно си спомни първия път, когато баща му започна да кали духа на воин в себе си: Витя нямаше и три години.
От балкона баща ми видя как се приближи до децата, които палят огън в двора, и със строг глас му нареди да се прибере. По интонация Витя осъзна, че ще се случи нещо лошо, и се опита да се изкачи по стълбите възможно най-бавно. Когато момчето се приближи до вратата на апартамента си, тя рязко се отвори и груба бащина ръка го грабна от прага.
Като парцалена кукла, с едно бързо и силно движение, родителят хвърли детето си в коридора на апартамента, където то, без да има време да стане от пода, беше насилствено поставено на четири крака. Бащата бързо освободи гърба на сина си от сакото и пуловера. Като свали кожения си колан, той започна да удря по гърба на малкото дете, докато той се зачерви напълно. Детето се разплака и извика майка си, но по някаква причина тя реши да не излиза от съседната стая.
Известният швейцарски философ Жан-Жак Русо каза: „Страданието е първото нещо, което детето трябва да научи, това е, което най-много трябва да знае. Който диша и който мисли, трябва да плаче.” Отчасти съм съгласен с Русо.
Болката е неразделна част от живота на човека и тя трябва да присъства и по пътя на израстването, но да върви рамо до рамо с родителската любов.
Този, който толкова липсваше на Вита. Децата, които в детството са усетили безкористната любов на родителите си, израстват щастливи хора. Витя израства, неспособен да обича и да съчувства на другите. Постоянните побои и унижения от баща му и липсата на защита от тиранина от майка му го караха да се чувства само самота. Колкото повече получавате за нищо, толкова по-малко човешки качества остават във вас, с времето спирате състраданието, любовта и се привързвате към другите.
„Оставен изцяло на възпитанието на баща ми, без любов и без уважение, бързо наближавах смъртта, без да подозирам за това. Все пак можеше да бъде спряно, някой щеше да спре страданието ми рано или късно, но всеки ден вярвах в него все по-малко. Свикнал съм да ме унижават.
С времето разбрах: колкото по-малко моля баща си, толкова по-бързо той спира да ме бие. Ако не мога да спра болката, просто ще се науча да й се наслаждавам. Татко принуден да живее според закона за животните, подчинявайки се на страховете и инстинкта за оцеляване на всяка цена. Той направи цирково куче от мен, който знаеше по погледа кога ще я бият. Между другото, основният процес на възпитание не изглеждаше толкова ужасен и болезнен в сравнение с онези случаи, когато бащата се прибра вкъщи в най-силно алкохолно опиянение. Тогава започна истинският ужас “, спомня си Витя.