Много прилича на това как сме учили чужд език като дете. Ето ние седим в час, четем учебник - трябва да кажем това и това, тук пишем на дъската и учителят проверява дали е вярно или не, но ние излизаме от класа - и английският/немският остава там , пред вратата. Или учебник в куфарче, който не е ясно как да се приложи в живота - освен да ударите досаден съученик.
Също и с медитация. Днес тя често остава нещо, което се „раздава” при затворени врати. Влязохме „в класната стая“, всеки седна на бюрото си (или на пейка), слушаме учителя, който казва „как трябва“, опитваме, вътрешно се оценяваме – получи се / не се получи тренираме и излизайки от залата за медитация, оставяме практиката там, зад вратата. Отиваме на спирка или в метрото, ядосваме се на тълпата на входа, плашим се от тези, които сме пропуснали от шефа, спомняме си какво трябва да купим в магазина, нервни сме заради неплатени сметки. За практика полето е неразорано. Но ние я оставихме ТАМ, с килими и възглавници, ароматни пръчици и учител в поза лотос. И тук отново трябва, като Сизиф, да вдигнем този тежък камък на стръмна планина. По някаква причина е невъзможно да се „наложи“ този образ, този модел от „залата“ върху ежедневната суматоха.
Медитация в действие
Когато отидох на йога, завършвайки с шавасана, едно чувство не ме напусна. Тук ние лежим и се отпускаме, наблюдаваме усещанията и буквално петнадесет минути по-късно, в съблекалнята, умът вече е заловен от някои задачи, търсенето на решение (какво да направя за вечеря, имам време да взема поръчката, довършете работата). И тази вълна ви отвежда на грешното място, където се стремите, правейки йога и медитация.
Защо се оказва, че „мухите са отделно, а котлетите (нахут!) Отделно“? Има израз, че ако не можете съзнателно да изпиете чаша чай, няма да можете да живеете съзнателно. Как да се уверя, че всяка моя „чаша чай“ – или, с други думи, всяко ежедневно рутинно действие – се извършва в състояние на съзнание? Реших да практикувам, докато живея в ежедневни ситуации, например учейки. Най-трудно е да практикувате, когато изглежда, че ситуацията излиза извън контрол и се появява страх, стрес, загуба на внимание. В това състояние най-трудното е не да се опитвате да контролирате ума, а да практикувате наблюдение и приемане на тези състояния.
За мен една от тези ситуации беше да се науча да шофирам. Страх от пътя, страх от шофиране на кола, която е потенциално опасна, страх от допускане на грешки. По време на обучението преминах през следните етапи – от опита да отрека чувствата си, да бъда смел („Не ме е страх, аз съм смел, не ме е страх“) – до в крайна сметка приемането на тези преживявания. Наблюдение и фиксация, но не и отричане и осъждане. „Да, сега има страх, чудя се докога? Има ли още? Вече стана по-малък. Сега съм по-спокоен.” Само в състояние на приемане се оказа, че издържа всички изпити. Разбира се, не веднага. Не преминах първия етап поради най-силното вълнение, тоест привързаност към резултата, отхвърляне на друг сценарий, страх от егото (егото се страхува да бъде унищожено, да загуби). Правейки вътрешна работа, стъпка по стъпка, се научих да се освобождавам от значението, важността на резултата.
Тя просто прие вариантите за развитие предварително, не изгради очаквания и не се караше с тях. Освобождавайки се от мисълта „по-късно“ (ще мина ли или не?), се съсредоточих върху „сега“ (какво правя сега?). Измествайки фокуса – ето ме, как и къде отивам – страховете от възможен негативен сценарий постепенно започнаха да изчезват. И така, в абсолютно спокойно, но с най-внимателно състояние, след известно време издържах изпита. Беше прекрасна практика: научих се да бъда тук и сега, да бъда в момента и да го живея осъзнато, с внимание към случващото се, но без да въвличам Егото. Честно казано, този подход към практиката на осъзнатост (именно в действие) ми даде много повече от всички шавасани, с които бях и в които бях.
Виждам такава медитация като по-ефективна от приложните практики (приложения), колективните медитации в залата след работен ден. Това е една от целите на курсовете по медитация – да научите как да пренесете това състояние в живота. Каквото и да правите, каквото и да правите, запитайте се какво чувствам сега (уморен, раздразнен, доволен), какви са чувствата ми, къде съм.
Продължавам да практикувам, но забелязах, че получавам най-силен ефект, когато практикувам в необичайни, нови ситуации, където потенциално мога да изпитам чувство на страх, загуба на контрол над ситуацията. И така, след като преминах правата, отидох да се науча да плувам.
Изглеждаше, че всичко започна отначало и целият ми „засилен Дзен“ във връзка с различни емоции сякаш се изпари. Всичко вървеше в кръг: страх от вода, дълбочина, невъзможност за контрол на тялото, страх от удавяне. Преживяванията изглеждат подобни, както при шофирането, но все пак различни. И мен също ме свали на земята – да, ето нова житейска ситуация и тук пак всичко е от нулата. Невъзможно е, като таблица за умножение, веднъж завинаги да „научите“ това състояние на приемане, внимание към момента. Всичко се променя, нищо не е постоянно. „Откатите“, както и ситуациите за практика, ще се случват отново и отново през целия живот. Някои усещания се заменят с други, те могат да приличат на тези, които вече са били, основното е да ги забележите.
Специализиран коментар
„Умението за внимателност (присъствие в живота) наистина е много подобно на изучаването на чужд език или друга сложна дисциплина. Струва си обаче да се признае, че много хора говорят чужд език с достойнство и следователно умението за внимателност също може да се научи. Най-сигурното нещо при овладяването на всяко умение е да забележите и най-малките стъпки, които вече сте направили. Това ще даде сили и настроение за продължаване.
Защо не можете просто да го вземете и да станете съзнателен човек, който винаги е в хармония? Защото придобиваме едно много трудно (а според мен и най-важно) умение в живота си – да живеем живота си в присъствие. Ако беше толкова лесно, всеки вече щеше да живее различно. Но защо е трудно да се осъзнае? Защото това е свързано със сериозна работа върху себе си, за която малцина са готови. Живеем по заучен сценарий, който е възпитан от обществото, културата, семейството – не е нужно да мислите за нищо, просто трябва да се оставите на течението. И тогава внезапно идва осъзнаването и започваме да мислим защо действаме по един или друг начин, какво всъщност стои зад нашите действия? Умението за присъствие често коренно променя живота на хората (кръг на общуване, начин на живот, хранене, забавление) и не всеки някога ще бъде готов за тези промени.
Тези, които имат смелостта да отидат по-далеч, започват да забелязват малки промени и практикуват да присъстват по малко всеки ден, в най-обикновени стресови ситуации (на работа, при полагане на шофьорски изпит, в напрегнати отношения с околната среда).“