Има много истории за това как човек, който не се нуждае от нищо, който купува неща, дрехи, оборудване, коли и т.н., изведнъж спира да прави това и отказва консуматорството, предпочитайки минимализма. Идва чрез разбирането, че нещата, които купуваме, не сме ние.
„Не мога да обясня напълно защо колкото по-малко имам, толкова по-целен се чувствам. Спомням си три дни в Boyd Pond, събирайки достатъчно за шестчленно семейство. И при първото самостоятелно пътуване на запад чантите ми бяха пълни с книги, бродерии и пачуърк, които никога не бях докосвал.
Обичам да купувам дрехи от Goodwill и да ги връщам, когато вече не ги усещам по тялото си. Купувам книги от нашите местни магазини и след това ги рециклирам в нещо друго. Къщата ми е пълна с изкуство, пера и камъни, но повечето от мебелите вече бяха там, когато я наех: два оръфани скрина, влажни борови кухненски шкафове и дузина рафтове, направени от каси за мляко и стар дървен материал. Единствените неща, останали от живота ми на Изток, са масата ми в количката и използван библиотечен стол, който Никълъс, бившият ми любовник, ми подари за 39-ия ми рожден ден.
Моят камион е на 12 години. Има четири цилиндъра. Имаше пътувания до казиното, когато увеличих скоростта до 85 мили в час. Пътувах из страната с кутия храна, печка и раница, пълна с дрехи. Всичко това не се дължи на политически убеждения. Всичко това, защото ми носи радост, радост тайнствена и обикновена.
Странно е да си спомням годините, когато каталозите за поръчки по пощата изпълваха кухненската маса, когато приятел от Източното крайбрежие ми подари платнена чанта с логото „Когато нещата станат трудни, нещата отиват на пазар“. Повечето от тениските за 40 долара и музейните щампи, както и високотехнологичните инструменти за градинарство, които никога не съм използвал, са изгубени, дарени или дарени на Goodwill. Никой от тях не ми достави и половината удоволствие от отсъствието си.
Късметлия съм. Дивата птица ме доведе до този джакпот. Една августовска нощ преди десетина години малко оранжево трептене влезе в къщата ми. Опитах се да го хвана. Птицата изчезна зад печката, извън обсега ми. Котките се събраха в кухнята. Ударих печката. Птицата мълчеше. Нямах друг избор, освен да го оставя.
Върнах се в леглото и се опитах да заспя. В кухнята цареше тишина. Една по една котките се свиха около мен. Видях как тъмнината в прозорците започна да избледнява и заспах.
Когато се събудих, нямаше котки. Станах от леглото, запалих сутрешната свещ и отидох в хола. Котките седяха наредени в подножието на стария диван. Птицата седна по гръб и погледна мен и котките с абсолютно спокойствие. Отворих задната врата. Утрото беше меко зелено, светлина и сенки играеха по бора. Съблякох старата си работна риза и събрах птицата. Птицата не помръдна.
Изнесох птицата на задната веранда и развих ризата си. Дълго време птицата почива в тъканта. Мислех, че може би се е объркала и е взела нещата в свои ръце. Отново всичко беше същото. Тогава с плясък на криле птицата полетя право към младия бор.
Никога няма да забравя чувството на освобождаване. И четири оранжеви и черни пера, които намерих на пода в кухнята.
Достатъчно. Повече от достатъчно”.