Любопитен екшън се разигра в лондонското метро: на пътниците беше представено „Tube Chat?“ значки. („Да поговорим?”), като ги насърчава да общуват повече и да бъдат отворени към другите. Британците са скептични относно идеята, но публицистът Оливър Бъркман настоява, че има смисъл: чувстваме се по-щастливи, когато говорим с непознати.
Знам, че рискувам да загубя британското си гражданство, когато кажа, че се възхищавам на постъпката на американеца Джонатан Дън, инициатора на Let's Talk? Знаете ли как реагира той на враждебното отношение на лондончани към проекта му? Поръчах двойно повече значки, набрах доброволци и отново се втурнах в битка.
Не ме разбирайте погрешно: като британец, първото нещо, което си помислих, беше, че онези, които предлагат да общуват повече с външни лица, трябва да бъдат затворени без съд. Но ако се замислите, реакцията все още е странна. В крайна сметка действието не налага нежелани разговори: ако не сте готови да общувате, не носете значка. Всъщност всички претенции се свеждат до този аргумент: за нас е болезнено да гледаме как други пътници, неловко заеквайки, се опитват да започнат диалог.
Но ако сме толкова ужасени от гледката на хора, които доброволно се включват в нормален разговор на публично място, може би те нямат проблеми?
Отхвърлянето на идеята за общуване с непознати означава да капитулирате пред хамите
Защото истината, ако се съди по резултатите от изследването на американския учител и специалист по комуникации Кео Старк, е, че всъщност ставаме по-щастливи, когато говорим с непознати, дори ако предварително сме сигурни, че не можем да го понесем. Тази тема може лесно да бъде доведена до проблема с нарушаването на границите, нахалния уличен тормоз, но Кео Старк веднага дава да се разбере, че не става дума за агресивна инвазия в личното пространство - тя не одобрява подобни действия.
В книгата си Когато се срещат непознати, тя казва, че най-добрият начин за справяне с неприятните, досадни форми на взаимодействие между непознати е да се насърчава и развива култура на взаимоотношения, основана на чувствителност и съпричастност. Да се отхвърли изцяло идеята за общуване с непознати е по-скоро като капитулация пред хамите. Срещите с непознати (в правилното им въплъщение, пояснява Кео Старк) се оказват „красиви и неочаквани спирки в обичайния, предсказуем поток на живота... Изведнъж имате въпроси, за които си мислехте, че вече знаете отговорите“.
Освен основателния страх от малтретиране, идеята да участваме в подобни разговори ни отблъсква, вероятно защото крие два общи проблема, които ни пречат да бъдем щастливи.
Ние следваме правило, въпреки че не го харесваме, защото смятаме, че другите го одобряват.
Първото е, че сме лоши в „афективното прогнозиране“, тоест не сме в състояние да предвидим какво ще ни направи щастливи, „дали играта си струва свещта“. Когато изследователите помолиха доброволци да си представят, че разговарят с непознати във влак или автобус, те бяха предимно ужасени. Когато бяха помолени да го направят в реалния живот, те бяха много по-склонни да кажат, че им е харесало пътуването.
Друг проблем е феноменът на «плюралистичното (множествено) невежество», поради което следваме някакво правило, въпреки че то не ни подхожда, защото вярваме, че другите го одобряват. Междувременно останалите мислят по абсолютно същия начин (с други думи, никой не вярва, но всички мислят, че всички вярват). И се оказва, че всички пътници в колата мълчат, въпреки че всъщност някои не биха имали нищо против да говорят.
Не мисля, че скептиците ще бъдат доволни от всички тези аргументи. Аз самият почти не бях убеден от тях и затова последните ми опити да общувам с непознати не бяха особено успешни. Но все пак помислете за афективното прогнозиране: изследванията показват, че на нашите собствени прогнози не може да се вярва. Значи си почти сигурен, че никога няма да носиш Let's Talk? Може би това е само знак, че си заслужава.
Източник: The Guardian.
За автора: Оливър Бъркман е британски публицист и автор на The Antidote. Противоотрова за нещастен живот” (Ексмо, 2014).