Всеки може да назове много от своите „лоши“ черти, които би искал да държи под контрол. Нашият колумнист психотерапевт Иля Латипов вярва, че другите все още виждат истинските ни. И ни приемат такива, каквито сме.
Има две крайности в нашата представа за това колко добре другите хора могат да ни „четат“. Едното е усещането, че сме напълно прозрачни, пропускливи, че не сме в състояние да скрием нищо. Това усещане за прозрачност е особено силно, когато изпитвате срам или неговата по-лека вариация, смущение — това е една от характеристиките на срама.
Но има и друга крайност, свързана с първата, идеята, че можем да скрием от другите хора това, което се страхуваме или срамуваме да покажем. Изпъква ли ви коремчето? Ще го придърпаме както трябва и винаги ще ходим така — никой няма да забележи.
Дефект на говора? Ще следим внимателно дикцията си - и всичко ще бъде наред. Гласът ви трепери ли, когато се притеснявате? «Прекалено» зачервяване на лицето? Не много добре изнесена реч? Гнусни лудории? Всичко това може да бъде скрито, защото хората около нас, виждайки това, със сигурност ще се отвърнат от нас.
Трудно е да повярваме, че другите хора се отнасят добре с нас, виждайки много от нашите черти.
Освен физически увреждания, има и личностни черти. Можеш да се срамуваш от тях и усърдно да се маскираш, вярвайки, че ще успеем да ги направим невидими.
Алчност или скъперничество, очевидна пристрастност (особено ако обективността е важна за нас - тогава ще скрием пристрастността много внимателно), приказливост, импулсивност (това е срамота, ако ценим сдържаността) - и така нататък, всеки от нас може да назове доста от нашите „лоши“ характеристики, които се опитваме да контролираме.
Но нищо не работи. Това е като придърпване на корема: си спомняте за няколко минути, след което вниманието ви се превключва и — о, ужас — виждате го на произволна снимка. И тази красива жена го видя - и все още флиртува с теб!
Трудно е да повярваме, че другите хора се отнасят добре с нас, виждайки много от нашите черти, които бихме искали да скрием. Изглежда, че остават с нас, защото успяваме да се контролираме — но това не е така. Да, не сме прозрачни, но не сме и непроницаеми.
Нашата личност, такава, каквато вече е, се измъква иззад всички изградени за нея решетки.
Нашата представа за това какво сме за другите хора, как те ни възприемат и как другите всъщност ни виждат, са несъответстващи образи. Но осъзнаването на тази разлика ни се дава трудно.
Понякога – виждайки себе си на видео или чувайки собствения си глас в запис – срещаме само най-забележимия дисонанс между това как виждаме и чуваме себе си – и това, което сме за другите. Но именно с тях – както във видеото – другите общуват.
Например, струва ми се, че външно съм спокоен и необезпокояван, но погледнат отстрани виждам тревожен, неспокоен човек. Нашите близки виждат и знаят това — и ние все още оставаме „наши“.
Нашата личност, такава, каквато вече е, избива иззад всички изградени за нея решетки и именно с нея се занимават нашите приятели и роднини. И колкото и да е странно, те не се разпръскват от ужас.