Както знаете, независимо върху какво работят учените, те все още получават оръжия. И каквото и да снима Уди Алън, той – в по-голямата си част – все пак получава история за себе си: бързащ и рефлексиращ невротик. Новият филм, който все още не е пуснат в САЩ поради обвинения в тормоз, които отново бяха изтъкнати от осиновената дъщеря на режисьора, не беше изключение.
С цялото желание да се игнорира скандалът е трудно, а вероятно и не е необходимо. По-скоро това е повод да се определи позиция и да се присъедините или към поддръжниците на бойкота, или към неговите противници. Изглежда, че и двете гледни точки имат право да съществуват: от една страна, някои действия определено не трябва да остават ненаказани, от друга страна, киното все още е продукт на колективно творчество и дали си струва да се наказват останалите членовете на екипажа е голям въпрос. (Друго нещо е, че някои от звездите, които участваха във филма, дариха своите хонорари за движението #TimesUp и благотворителни каузи.)
Цялата ситуация около филма с неговия сюжет обаче по никакъв начин не отеква. „Дъждовен ден в Ню Йорк“ е друг филм на Уди Алън, в добър и лош смисъл на думата едновременно. Меланхолични, иронични, нервни, с объркани и изгубени характери — въпреки общото устройство и социалното благополучие — герои; вечни, поради което мелодии на смартфон, които разкъсват платното, са толкова досадни. Но също така напомнят, че героите на Алън винаги са били и са.
На фона на тези герои се чувствате безусловно, напълно, напълно нормално.
Младоженците в навечерието на сватбата са готови да изоставят любимия си само защото, с всичките си добродетели, тя има ужасен, непоносим смях. Ревниви съпрузи, измъчвани от подозрения, справедливи или не, нямат значение). Режисьорите са в състояние на творческа криза, готови да се хванат за всяка сламка (особено млади и привлекателни). Влюбени, лесно се плъзгат във водовъртеж от предателство. Ексцентриците, упорито криещи се от настоящето зад завеса от стари филми, музика за покер и пиано, затънали в умствени и словесни престрелки с майка си (а, както знаете, най-често всичко се свежда до тези конфликти — поне с Алън).
И най-важното е, че на фона на всички тези герои се чувствате безусловно, напълно, напълно нормално. И само заради това филмът си заслужава да се гледа.