Всеки от нас се е чувствал самотен поне веднъж в живота си. Въпреки това, за много хора бягството от това състояние става трескаво и отчаяно. Защо толкова се страхуваме от самотата и какво общо имат отношенията с майката, казва психиатърът Вадим Мусников.
Спомнете си, срещали ли сте някога прекалено общителни, почти до степен на мания, хора? Всъщност това поведение често се оказва една от многото прикрити прояви на дълбока вътрешна самота.
В съвременната психиатрия има понятието автофобия - патологичен страх от самота. Това е наистина сложно чувство, а причините за него са многобройни и многостранни. Обобщавайки, можем да кажем, че дълбоката самота е следствие от незадоволителни взаимоотношения в ранните етапи на човешкото развитие. Просто казано, нарушения на отношенията между майката и бебето.
Способността да бъдеш сам, тоест да не се чувстваш празен, когато си сам, е доказателство за емоционална и психическа зрялост. Всеки знае, че новороденото бебе се нуждае от грижи, закрила и любов. Но не всяка жена е способна, както пише британският психоаналитик Доналд Уиникът, да бъде „достатъчно добра майка“. Не идеален, не липсващ и не студен, но „достатъчно добър“.
Бебе с незряла психика се нуждае от надеждна подкрепа от възрастен - майка или човек, който изпълнява нейните функции. При всяка външна или вътрешна заплаха детето може да се обърне към обекта на майката и да се почувства отново „цяло”.
Преходните обекти пресъздават образа на утешаваща майка и помагат да се постигне необходимата степен на независимост.
С течение на времето степента на зависимост от майката намалява и започват опити за самостоятелно взаимодействие с реалността. В такива моменти в психиката на детето се появяват т. нар. преходни обекти, с помощта на които то получава утеха и утеха без участието на майката.
Преходните обекти могат да бъдат неодушевени, но смислени обекти, като играчки или одеяло, които детето използва в процеса на емоционално отделяне от основния обект на любовта по време на стрес или заспиване.
Тези предмети пресъздават образа на утешаваща майка, създават илюзията за комфорт и помагат за постигане на необходимата степен на независимост. Следователно те са много важни за развиването на способността да бъдете сами. Постепенно тя се засилва в психиката на детето и се вгражда в неговата личност, в резултат на което се появява истинска способност да се чувства адекватно сам със себе си.
Така че една от възможните причини за патологичния страх от самота е недостатъчно чувствителна майка, която не може напълно да се потопи в грижите за бебето или не е успяла да започне процеса на отдалечаване от него в точния момент .
Ако майката отбие детето, преди то да е готово самостоятелно да задоволи нуждите си, детето се оттегля в социална изолация и заместващи фантазии. В същото време започват да се формират корените на страха от самотата. Такова дете няма способността да се утешава и успокоява самостоятелно.
Страхуват се от близостта, която търсят.
В зряла възраст тези хора се сблъскват със сериозни проблеми, когато се опитват да изградят взаимоотношения. Те развиват силна нужда от физическа близост, „сливане” с друг човек, от желание да бъдат прегръщани, хранени, галени. Ако нуждата не е задоволена, тогава възниква гняв.
В същото време се страхуват от самата близост, към която се стремят. Отношенията стават нереалистични, твърде интензивни, авторитарни, хаотични и плашещи. Такива личности с изключителна чувствителност улавят външно отхвърляне, което ги потапя в още по-дълбоко отчаяние. Някои автори смятат, че най-дълбокото чувство на самота е пряк признак на психоза.