Идва първи септември - времето да изпратим детето на училище. Моето дете, което отглеждах и за което се грижех от самото раждане и дори преди. Опитвах се да му дам най-доброто, предпазвах го от лоши впечатления, показвах му света и хората, и животните, и морето, и големите дървета.
Опитах се да му внуша добър вкус: не кола и фанта, а натурални сокове, не карикатури с крясъци и битки, а красиви добри книги. Поръчах му образователни игри, рисувахме заедно, слушахме музика, разхождахме се по улиците и парковете. Но вече не мога да го държа до себе си, има нужда да се запознае с хора, с деца и възрастни, време е да стане независим, да се научи да живее в голям свят.
И затова му търся училище, но не такова, от което да излезе натъпкан с много знания. Мога сам да му преподавам точните науки, хуманитарните и социалните предмети в обхвата на училищната програма. Там, където не мога да се справя, ще поканя учител.
Търся училище, което да научи детето ми на правилно отношение към живота. Той не е ангел и не искам да расте развратен. Човек се нуждае от дисциплина - рамка, в която ще се държи. Вътрешно ядро, което ще му помогне да не се разпространи под влиянието на мързела и жаждата за удоволствие и да не се изгуби в поривите на страстта, която се събужда в младостта.
За съжаление под дисциплината често се разбира простото подчинение на учителите и правилата на хартата, което е необходимо само за самите учители в името на личното им удобство. Срещу такава дисциплина свободният дух на детето естествено се бунтува и тогава то е или потиснато, или обявено за „палав побойник“, като по този начин го тласка към антисоциално поведение.
Търся училище, което да научи детето ми на правилни отношения с хората, защото това е най-важното умение, което определя живота на човек. Нека вижда в хората не заплаха и конкуренция, а разбиране и подкрепа, а той самият може да разбере и подкрепи друг. Не искам училището да убива в него искрената детска вяра, че светът е красив и мил, и пълен с възможности да се радва и да носи радост на другите.
Не говоря за «розови очила», а не за възприятие, откъснато от реалността. Човек трябва да знае, че и в него, и в другите има и добро, и зло, и да може да приеме света такъв, какъвто е. Но вярата, че той и светът около него могат да бъдат по-добри, трябва да се запази у детето и да се превърне в стимул за действие.
Можете да научите това само сред хората, защото именно във връзка с другите се проявява личността на човек с всичките си положителни и отрицателни качества. Това изисква училище. Необходим е детски екип, организиран от учители по такъв начин, че да обедини уникалните индивидуалности на всеки в единна общност.
Известно е, че децата бързо възприемат маниерите на поведение на своите връстници и техните ценности и реагират много по-зле на преките инструкции от възрастните. Затова именно атмосферата в детския екип трябва да бъде основна грижа на учителите. И ако едно училище възпитава децата чрез положителен пример, даден от гимназисти и учители, то на такова училище може да се има доверие.