Смята се, че с всяка грешка трупаме опит и мъдрост. Но дали наистина е така? Психоаналитикът Андрей Росохин говори за стереотипа „учи се от грешките“ и уверява, че придобитият опит не може да предпази от повтарящи се грешки.
„Хората са склонни да правят грешки. Но само глупакът настоява за грешката си” — тази идея на Цицерон, формулирана около 80 г. пр. н. е., вдъхва голям оптимизъм: ако имаме нужда от заблуди, за да се развиваме и да вървим напред, тогава струва ли си да се изгубим!
И сега родителите вдъхновяват детето, което получи двойка за неизвършена домашна работа: „Нека това ви послужи за урок! И сега мениджърът уверява служителите, че признава грешката си и е решен да я поправи. Но нека бъдем честни: на кой от нас не му се е случвало да стъпва на едно и също гребло отново и отново? Колко успяха да се отърват от лошия навик веднъж завинаги? Може би липсата на воля е виновна?
Идеята, че човек се развива, като се учи от грешки, е подвеждаща и разрушителна. Той дава изключително опростена представа за нашето развитие като движение от несъвършенство към съвършенство. В тази логика човек е като робот, система, която в зависимост от възникналата повреда може да се коригира, коригира, да се задават по-точни координати. Предполага се, че системата с всяка корекция работи все по-ефективно и има все по-малко грешки.
Всъщност тази фраза отхвърля вътрешния свят на човек, неговото несъзнавано. В крайна сметка всъщност не се движим от най-лошото към най-доброто. Ние се движим — в търсене на нови значения — от конфликт към конфликт, които са неизбежни.
Да кажем, че човек прояви агресия вместо съчувствие и притеснения за това, вярвайки, че е направил грешка. Той не разбира, че в този момент не е бил готов за нищо друго. Такова беше състоянието на съзнанието му, такова беше нивото на неговите възможности (освен ако, разбира се, не беше съзнателна стъпка, която също не може да се нарече грешка, по-скоро злоупотреба, престъпление).
И външният, и вътрешният свят непрекъснато се променят и е невъзможно да се предположи, че действие, извършено преди пет минути, ще остане грешка.
Кой знае защо човек стъпва на едно и също гребло? Възможни са десетки причини, включително желанието да се нараните, или да събудите съжалението на друг човек, или да докажете нещо - на себе си или на някого. Какво не е наред тук? Да, трябва да се опитаме да разберем какво ни кара да правим това. Но надеждата да избегнем това в бъдеще е странна.
Нашият живот не е „Ден на мармока“, където можете, като сте направили грешка, да я поправите, като след известно време се окажете в същата точка. И външният, и вътрешният свят непрекъснато се променят и е невъзможно да се предположи, че действие, извършено преди пет минути, ще остане грешка.
Има смисъл да говорим не за грешки, а за опита, който натрупваме и анализираме, като същевременно осъзнаваме, че в новите, променени условия, той може да не е пряко полезен. Какво тогава ни дава това преживяване?
Способността да събирате вътрешната си сила и да действате, като оставате в пряк контакт с другите и със себе си, вашите желания и чувства. Именно този жив контакт ще позволи всяка следваща стъпка и момент от живота — съизмерими с натрупания опит — да се възприемат и оценяват наново.