Сега на 46 години, имам голямо момче на 29 години, което предполага, че имах сина си, когато бях на 17 години. Забременях в резултат на продължителна връзка с приятеля ми от една година. Уплаших се, защото не разбирах наистина какво се случва в тялото ми и не усещах сътресенията, свързани с това събитие.
Родителите ми веднага си записаха час при гинеколог с цел аборт. Съдбата искаше да „падна“ върху един много „консервативен“ лекар, който насаме ми изброи рисковете, които поемам (в частност риска от безплодие). След това интервю се изправих срещу родителите си и им наложих волята си да запазя детето.
Синът ми е моята гордост, битка на живота ми и много балансирано дете, много общително... Но в началото не беше спечелено. Воден от голяма доза вина (която майка ми много помогна да поддържам), напуснах училище веднага след обявяването на състоянието ми. Бяхме „задължени“ да се оженим. Така си намерих домакиня, живееща на село, с къщата си и ежедневните посещения при родителите си само за занимания.
„Никога не съм се отклонил от детето си“
Идеята за развод ми хрумна бързо, с желанието да намеря занимание. Учих много, може би, за да забравя, че не ми е до отглеждането на сина си сама, както майка ми ми беше предлагала от години. Но аз никога не се отклонявах от детето си досега: ежедневните грижи бяха тя, но нейното образование бях аз. Грижех се и за неговите нужди, хобита, посещения при лекар, почивки, училище…
Въпреки това вярвам, че синът ми е имал щастливо детство, с много любов, въпреки че понякога можех да съм припаднал. Той имаше сравнително спокойно юношество и имаше достойно образование: bac S, колеж и сега е физиотерапевт. Днес имам много добри отношения с него.
Що се отнася до мен, имах много проблеми да намеря баланса си. След дълги години психоанализа, вече съм пълноценна жена, завършила (DESS), част от териториалната обществена служба, но с цената на упорит труд и неизменна враждебност.
Поглеждайки назад, съжалявам абсолютно не за избора, който направих да имам дете на 17. Не, днес имам горчиви спомени от брака си и връзката, която имах тогава с майка ми. Унижението, в което се намирах, и трудността, която трябваше да се измъкна от нея, ми дадоха в същото време сила да живея, каквато иначе не бих имал.
Къде са бащите в историята?
Искате ли да поговорим за това между родителите? Да дадете мнението си, да донесете показанията си? Срещаме се на https://forum.parents.fr.